В памет на Виктория Т. Груева (31-ви юли 1969 г. - 24-ти февруари 2026 г.)

Тази сутрин - към 6:00 ч., майка ми Виктория Груева почина, с което се сложи край на двумесечна мъка, през която ракът бе приковал тялото ѝ на легло, а съзнанието вече не беше в него.

С майка ми имахме навик да се чуваме по четири-пет пъти на ден. Когато имах рожден ден, ми се обаждаше и питаше: „Как е настроението на рожденика?”.

Сега мисля, че мога да перифразирам на: „Как е настроението на сирачето?”…

Както и да прозвучи, не мога да не пиша този текст, колкото с обич, толкова и с гняв към нея. 

Тя бе най-прекрасната и закриляща майка, но накрая постъпи изключително егоистично и малоумно.

Но за да разберете, трябва да се върна през февруари 2018 г. - навършвах 20, следвах първа година мечтаната журналистика в Софийския, всичко беше на 6 и точно тогава цялото семейство чу нейната диагноза рак на яйчниците. 
Настъпи адът - операции, химиотерапии, убийствено напрежение и дори имаше произнесено от лекар „Остават ѝ три дни”. (Само Господ, разбира се, решава и трите дни станаха осем години.)

От 2009 г., едва на 11, споделям живота си онлайн. Това ми е най-голямата терапия, защото ме разтоварва и успокоява.
В случая не можех да се възползвам от това, защото майка ми изпитваше неистов срам, че е без коса, че изглежда зле.
Не бе суетна суетна, но не искаше да я съжаляват.

Тя бе изключително силен характер и самоизградила се. Работеше с кръв и пот за фирмата си без да разчита на никого, но най-вече - без да се титулува като „бизнес дама”, както всякакви джукести примадони го правят.
Също така - в периода на нейното заболяване, аз трябваше да съм на терен, за да не фалира микро бизнесът ѝ, защото трябва пари за лечението, докато съвместявам с университет и гледане на баба ми с Алцхаймер (майката на баща ми). /Поне преминавайки през това, спрях да съм лигав./

Някъде 2019-20 тя влезе в ремисия, всичко бе наред.

Но майка ми се върна към порока пушене, а лека-полека стриктният режим на фрешове и храни без захари го забрави.

Едва ли не до бой сме стигали заради цигарите. Цяла кутия цигара по цигара съм рязал в колата ѝ, за да се чуди как да я изчисти и да си даде сметката каква тъпотия прави.

Майка ми имаше и друго свое качество - тя бе обратното на хипохондрик, тя отказваше да приема лекарства.

Може да я боли глава, да не се издържа, няма да изпие хапче.
Може да е яко настинала, с хиляди увещания ще изпие една четвърт от Тайлолхота.

В крайна сметка по свое усмотрение не просто отказа да следи състоянието си, но в последните две години, знаейки, че има ново образувание от 10 см., което притиска крайниците ѝ и отнема способността да ходи, не е казала на никого от нас, отказала е на лекарите да се оперира и така до декември 2025 година.

Тогава каза, че била просто се сецнала, докато пренася дърва за огрев и затова има нужда от бастун. Бастунът после се замени с патерици. 

С настъпването на 2026 г. пожелах да я заведа на лекар за кръста, тогава призна какво се е случвало с нея в последните 24 месеца.

Насилих я и я заведох с такси до болницата в Плевен, където бе оперирана преди. Веднага се насрочи операция, но за съжаление, оказа се късно. Туморът вече бе 20 см., неоперабилен и с множество разсейки…

Все пак имаше надежда, ако се бе раздвижила, за химия. Наехме ѝ болногледачка, медицинска сестра и рехабилитатор, но нямаше шанс, просто вече нямаше.

С всеки ден по-зле и по-зле, та до смъртта.

Накрая ще кажа всички трябва да мислим, че когато отказваме да се лекуваме, нанасяме непоправима щета на обичаните от нас.